От Петя Йосифова-Хънкинс – България и Игнасио Нието Карваджал – Испания

Част от програмата на Фестивала Алтер Его 2021

Между деня и нощта. Между границата и предела. Думите избледняват пред синтеза на сцената. Движение… Музика… Първичната есенцията на емоцията, която ни сплотява и нейния израз, който ни прави непознати в следващия миг. Кое е по правилно? 300 човека да видят и нищо да не вземат? Или трима които да ме разберат? Или въобще трябва ли да има хора, какво има за разбиране? Ако частиците в техния първичен хаос спират да се движат щом ги наблюдаваме, то не сме ли фотоапаратът на Кантор – наблюдавайки и замръзявайки едно създаване – раждане на сцената…такова каквото се случва в гората, когато няма кой да чуе дърветата, който раждат философските въпроси. Защото това е една стара история… както всички, които рано или късно ще остареят.

Промъква се Безмълвен стон в нощта на подсъзнателното тъмно – разливащ се по нотите и отекващ на паркета. Гледаш музиката с очите си, слушаш движенията с ушите си. … из, пре, въз – раждаш – из паузите, през опашките, въз усмивките и сълзите на сцената, на практикаблите, в черепната кухина. (раждане в интимността на детската стая, заобиколен от спомените, които се стичат смътно като избила шлака от тръба и замъгляват сегашното). Колко страшно е когато танцуваш и партньора ти го няма. Закъснял е… може би вече 4 години… и

„Дали… след като мине време…

Много време.

Толкова много че времето да се превърне на пясък. Толкова че самото то да не може да бъде вече мяра за себе си.

Да измине толкова вода под моста, че реката вече да няма.

Толкова, че вече да сме забравили, кой бяхме и от къде сме…

Миналото -смътна Елиада, която никой не е прочел за училище.

Дали… когато се видим, ще сме толкова древни и преродени, че не си спомним кой сме… даже няма да се разпознаем.

И дали ще се усмихнем, когато отново се заговорим за морето?

Дали ще заговорим за нещата от живота…? Дали отново ще ни е приятно… просто да говорим. Така както не сме говорили от преди зората. На деня. На живота. На времето.

Да говорим така сякаш никога не сме се познавали?”

И отново ропот и смях. Сблъсък и разбиване в прибоя между дъските и очите.

Сме Прах. Прах от прахта. Прах по столовете. Прах по сцената. Милиони кубични метри, по стари от света деривати на водорода добила самосъзнание и с претенция за интелект. От прах идваш и в прах ще се превърнеш… Само че там в геометричния център на вселената, тоест на сцената – се случва ядрен синтез. Огромни огнени езици пръскат слънчев вятър по ръба на практикабъла, който опложда материка на подсъзнанието ни и кара цветята… цветята на спомените да разцъфват като топовни гърмежи. 

Движение… и… Звук… е много повече от прост глагол и съществително. Много повече от заглавие, спектакъл случване.

Е… житейско събитие. През което може би трябва да минем всички… а ще успеем ли?

Алтер Его се осъществява с подкрепата на Министерство на културата, Студентски Съвет към СУ, Посолството на Кралство Испания. 

Автор на текста: Марко Дженев

Автор на смиките: Терънс Брет