Не можете да го гледате ако не бъдете поканени на него. То е тайна, тайнство, мистерия. Не е театър, не е представление, но има някой на сцената. Този някой е едно момиче, една жена, един човек преди всичко. Зад пияното е Той, който свири, а не е музикат, а човек, преди всичко човек. И тези хора тръгват заедно по пътя на едно приключение в дебрите на тайната. Въвличат ни и нас – публиката, която също не е публика, а няколко човека, специално поканени на тайнството. Не си тук, ако не си избран за да споделиш тайната. Аз бях поканен три пъти. Всеки път имаше двама или трима човека, само един единствен път поканите бяха 18 и се случи в едно бившо кино, превърнало се в автосервиз в едно незнайно село.

Един от пътите в които бях разпознах лицето на известен български политик, друг път знам, че никой не катят, правят го така, сами, в името на онова което….

А ето и моите усещания от снощната тайна:

Срещнах се с това, за пореден път и някак си успях да вляза някъде по тайните канали с които то, нещото  работи. Нарекох го това, което наричаме нещо. Да, да нищото, което наричаме нещо. От това, че го наричаме постоянно то никога не е успяло да съществува, защото неговата същност, на нищото е в нещото и то не може да съществува само. В това пространство съществуваха Тя, която я нямаше, която присъстваше чрез своето енергийно тяло, Той, който живееше от докосванията между пръстите и клавишите, които също са разделени, пръстите са пръсти, клавишите са клавиши и само когато пръстите докоснат клавишите се ражда  нещо, което до сега е било нищо. Той и Тя нямат нищо общо. Те не са тук заедно. Всеки от тях е сам. За това те не се следят, за да водят някакъв разговор, диалог, общуване, не, те идват сами и остават през цялото време сами с живите си енергийни тела. Неочаквано обаче се намесва и още нещо, намесвам се аз, който е допуснат. Първите няколко пъти очаквах какво ще се случи нататък, тази вечер не чаках, аз знаех, че няма какво да случи, защото то беше самото случване. Те го носеха в себе си. То беше тяхно. Аз, какво можех да направя аз? Да забравя за себе си. Така и направих. През цялото време аз имах усещане: съм ли тук или не съм тук, съм ли аз или не съм аз. Нищото, което наричаме нещо не сподели своите откровения, напротив, то запази своите откровение, то просто имаше нужда да разбере живили са все още, съществуват ли, а не да ги показва, представя или не знам си какво. На този спектакъл не би трябвало да се допуска повече от един човек, именно защото забравя за себе си, той престава да съществува, значи няма нищо съществуващо, има нищо, много е важно – никой да не наруши нищото. Защото няма нищо по-лесно от това да кажеш “абе нищо”, но познал ли си това нищо, бил ли си там, в това нищо, освен тогава когато си бил цял, сам, но цял, без нищото и без нареченото нещо. Бил си ти цял. КОгато си бил просто гола енергия, енергия, която не можеш да прочетеш, а неможейки да прочетеш, не можеш и да я наречш. Тя е! Тя е тази, която ще бъде. Ако няма да има никой на представление, тя ще престане да съществува, но ако има някой, някого, който винаги се е смятал за нещо и разбере, че това е просто нищото, което той нарича нещо, тогава е друго. Да, има непонятни неща. Едното от тях е това или изкуството по начало, непонятно. От къде са, защо са, как са, до кога, от къде идват, къде отиват, те живеят със своето случване. Случването свършва и няма никой, няма нищо. То ще дойде когато Тя дойде със воето нищо което по никакъв начин не иска да сподели и когато Той не може да устои на желанието си пръстите да докосвам клавишите. До тогава нещата са като в златен ковчег. Пазят се за мига на случването. Няма нужда те да бъдат изхабявани извън това в живота, защото в живота те не могат да споделят своите откроения, няма кой да ги приеме.

Текст: Николай Георгиев

Фото: Давид Хънкинс