Сладкодуморедецът Иван Карастоянов

Той е изключителен човек. Мисли първо със сърцето си, а след това с главата си. Подреден, винаги точен, във всяко нещо, което прави. Обича да пише, скромен е, но въпреки това е супер готин. Представям ви днешният ми гост –поетът Иван Карастоянов. 

Гост_поетът-Иван-Карастоянов

Здрасти, много ми е драго, че си тук! Само искам да кажа, че ти си първия незрящ мой гост, с който имам честта да разговарям. 

Ааа, значи други не си имал? 

Не, други не съм имал. Жени съм имал други, но незрящи гости не съм. 

Не ми се впрягай, аз често се шегувам. За мен също е удоволствие да присъствам тук и да проведем този разговор с теб. 

Разкажи малко повече за себе си. 

Бях нормално дете, с охлузени колене, както се пееше в една песен. Имах удоволствието да израсна със студентската компания на родителите ми, така че от малък си спомням – купонът винаги беше вкъщи –студентската квартира и в общи линии мога да спя в дискотека още от тогава, защото съм трениран на всякакви видове шум и изпълнения. Налагаше ми се да пътувам между родния ми Казанлък и Студентски град в София. През част от времето за мен се грижеха дядо и баба, през другата част родителите ми. Когато те завършиха се прибрахме в Казанлък, там си завърших образованието, ритахме футбол, карахме велосипеди, катерихме планини, дървета и какво ли още не, ходихме на реката за жаби и гущери, правихме бентове и всякакви други щуротии. После бях студент. Кандидатствах в София и в Търново, приеха ме и на двете места. 

Ти разказа всичко, което е за разказване, ама пропусна един важен факт и той е, че до някаква определена възраст си бил съвсем нормално дете, всичко ти е било наред, но идва един момент, във който ти започваш да губиш зрението си. Нали така? 

Общо взето да. Носех очила за късогледство. Бях „Цайса на класа”. 

Тоест имал си проблеми със зрението още когато си бил малък или те са настъпили в по-късен етап от живота ти? 

Нося очила от първи клас. Точно преди да започна училище баба ми забелязала, че докато гледам телевизия присвивам малко очите. Беше си нещо стандартно понеже и баба ми носеше очила, и чичо ми носеше очила и прецениха, че си е нещо съвсем нормално. Само че с годините полека-лека започнаха да се обаждат и малко по-други неща. И така вече като бях на около 18 години, една от лекарките в Казанлък каза – Знаеш ли, че при теб има нещо по-особено, по-различно. Ще идват тук едни софиянци да правят прегледи, ако искаш запиши се. И аз се записах. Направихме прегледите и се оказа, че наистина при мен е по-особено положението и така се случи, че 2009 година ми издадоха ТЕЛК за изгубено зрение. И оттогава постепенно продължава да отслабва все още. 

Има ли вероятност зрението ти да изчезне завинаги? 

По принцип при този тип заболяване се твърди, че в третата фаза понякога води до пълна слепота, но много рядко. Обикновено нещата се размазват до такава степен, че  на практика не разпознаваш цветове, разпознаваш само много едри неща. Имаш някакво зрение, но то е функционално почти неизползваемо. 

Страх ли те е, че това нещо един ден може да се случи и би ли се затворил в себе си или би се изправил след това? 

Ако кажа, че съвсем не ми пука или не се притеснявам ще те излъжа. Няма човек, който да преживява такова нещо и да му е безразлично. От друга страна често сме говорили с един бивш работодател и много мъдър човек как е всъщност по-добре да го изгубиш изведнъж и да нямаш избор – да се принудиш да се адаптираш рязко или да го губиш полека-лека и да преживяваш цялата тази драма и тъга ежедневно. В общи линии май е въпрос на лична оценка и избор, аз така или иначе нямам избор губя го полека-лека и това е една битка, която почти ежедневно водиш със себе си. Ставаш сутрин, отваряш очи, навън е слънчево, но в твоето съзнание е мъгла и то не от алкохол или някакви други вещества, а просто защото така виждаш. 

Защо хората ни смятат нас незрящите за различни от зрящите? Как си го обясняваш това? 

Причините са много и различни. На първо място може би това донякъде е била и политиката на социалистическия режим да отделя хората с по-специфични възможности и потребности в затворени общности, където те да са сред себеподобните си, но въпреки това да спомагат за обществото. Така са създадени предприятия за незрящи, хора с увреден слух и т.н. И поради тази причина тези хора до една голяма степен, до не отдавна са били малко или повече скрити от обществото. А и когато човек не се среща с такива хора, когато не общува с тях всъщност той няма понятие за тези хора и по тази причина ги смята за различни. 

А смяташ ли, че тези организации, които са създадени за нас като „Съюза на Слепите”, като „Кооперацията на слепите”, помагат по някакъв начин на нас незрящите, които живеем тук в България. 

По принцип и преди в България е било така, и сега на запад е така, когато ставаш член на една организация ти се припознаваш в нейните възгледи, цели, стремежи и поле на действие и т.н. тоест ти откриваш нещо от себе си във мисията на тази организация съответно ти искаш да допринесеш било то със средства, било то със труд, било то със време и самия факт че ти ставаш член говори, че ти искаш да даваш. А в България, когато ставаш член в една организация всичко, което се очаква от теб да направиш е да внесеш един членски внос и после само да чакаш и да получаваш някакви услуги. 

И като не получиш се сърдиш. 

И си недоволен. Аз за какво да членувам, при положение, че тази организация нищо не прави за мен. Е хубаво, ти какво правиш за тази организация? Защо си станал член? 

Е плащаш си членския внос това не е ли правене? 

Е хубаво, добре! Ама, съгласи се, че със един смешен членски внос от 3, 5, или 10 лв. годишно какво може да постигне тази организация? Да, тя получава пари от държавата, тя получава пари от наеми и т.н, но често пъти всъщност хората не си дават сметка, че е важно и те какво правят. Не може някой да дойде да те хване за ръчичка и да ти каже “Ела сега тука ще направим това, защото това е добро за теб.” 

Какво е да си поет през твоите вътрешни очи? Така ти го задавам въпроса, защото ако те питам само какво е да си поет може да ми отговориш като поет? 

Аз не възприемам себе си като поет. Често се шегувам, че съм сладкодуморедец и то точно затова защото аз редя сладки думички и то честно казано това е мнение и на модерните писатели, че всъщност моя начин на писане е доста старовремски от преди сто и повече години. Да, само че при мен това не е дефект, при мен това е умишлено целен ефект. Аз знам какви са съвременните тенденции, защото се интересувам и чета съвременна поезия, просто тя не ме докосва по начина, по който ме докосваше поезията, която аз съм учил като ученик и начина по който тя е написана и аз се стремя да пиша по този начин. До колко съм поет… да, доста хора го твърдят, доста хора казват ти си талантлив, ти имаш дарба, ти пишеш добре. Според мен когато човек е талант или даровит при него нещата се получават малко по-лесно. 

Защо реши да участваш в литературния конкурс за незрящи „Словото като спасение”, който ти спечели? 

Защо е думичка вълшебна. Не знам пуснах се по течението. Чух обявлението за конкурса, поинтересувах се, видях, че могат да се пратят и поетични творби – не беше уточнено можеше и проза и поезия и реших, че мога да се включа. Изчаках почти до последния възможен ден, буквално в последния ден изпратих няколко творби, не защото обичам да протакам и отлагам просто се случи така, че периодът, който беше обявен беше точно преди празниците. Тогава си бях вкъщи, не си бях взел лаптопа и се наложи да прибегна малко до съдействие от родителското тяло. 

И какво стана накрая? „Първите паднаха в кърви, последните станаха първи” 

Малко така се получи. Когато ме поканиха за церемонията по награждаването имах чувството, че може би ще съм сред наградените, но никога не съм си представял, че ще бъда на първо място. И всъщност когато обявиха второ, трето място, награда на публиката и аз не бях сред тях и си викам – Аз за какво нали… 

Какво знаеш за Гео Милев – бащата на българския модернизъм? 

Понеже бях едно дете с охлузени колене, както казах по-рано като всяко такова дете не обичах да чета много. Даже се е случвало няколко пъти да се срещам челно с буквара, заради това, че не съм си научил урока. 

Това челно имаш предвид удрял си си го в челото или? 

По-скоро са ме удряли с него, защото не съм си научил стихотворението или не съм си прочел урока. Имало е възпитателна цел. 

Ти затова сега си станал толкова умен поет? Как беше – сладкодуморедец нали така? 

Да, раснал съм на цицини сигурно и затова. За Гео Милев като изключим това, което сме учили в училище, което беше преди… не си спомням колко години не съм се интересувал много, като изключим това, че по едно стечение на обстоятелствата съм имал възможността и съм се запознал с една стихосбирка на Дора Милева, която има нещо общо с Гео Милев. И когато гледах моноспектакъла на Георги Арсов беше нещо разкошно, а най-невероятното беше, че в един момент той спря на средата на един стих и на мен отвътре ми дойде и го довърших и то правилно. А това е творба, която съм чел преди 15 години може би. Не знам откъде изскочи това нещо, но Гео Милев ми въздейства много, защото… има един стих „Мъглиш беше пръв”. Аз съм бил в Мъглиш много пъти, защото дядо ми е родом оттам и дори съм се качвал на хълма над града, където е паметника и винаги когато стигна до този стих като ученик, а и сега по време на представлението просто нещо в мене потреперва. 

Можеш ли от три строфи от твои стихотворения да направиш един микс? 

Добре! 

„Какъв творец какво изкуство” 

„Очите ти толкоз добри са” 

„Нощта е танцьорка” 

За какво си мечтаеш? 

На чисто битово житейско ниво за работа, която върша добре и се чувствам удовлетворен и ми носи достатъчно доходи, за да живея нормално. Малко уютно местенце, точният човек, с когото да създам семейство с дете или деца, според зависи кой колко иска, аз бих заложил на няколко, но… Няма аз да ги раждам. Домашен любимец задължително – поне един, даже бих казал няколко космати, различни – котки, морски свинчета, куче може би. Пътувания – в България основно, но и зад граница като мечта ми е да измина Ком –Емине. Мечта ми е от много години, още откакто виждах доста по-добре, сега като понамалява зрението малко си казвам –То ако не го направя това лято, другото не знам ще мога ли? На едно по-абстрактно ниво – мечтая си да стана лечител, но не да изписвам хапчета. 

Представяш ли си да има брайлови хапчета? 

Защо пък не?

Да гълташ точки. 

Да, лечител във всяко едно отношение. Дали било то със билки, било чисто да изслушаш някой и психологически да го подкрепиш и да му дадеш тласък. Ако щеш дори чрез биополе някой ден, малко такива по-езотерични и абстрактни отвеяни неща. А пък на едно по-глобално световно ниво за мир и разбирателство между хората. Нещо, което изключително много ми липсва. 

Коя е думата, с която би искал хората да те знаят, да те познават и да те разбират? 

Освен като сладкодуморедец аз се определям и като приключенец, но това, което хората споделят за мен често е, че аз съм провокатор или подстрекател или подбудител, поради простата причина, че по някакъв начин съм смогвал. това е чужда гледна точка, да карам хората да живеят по-пълноценно, да си дават сметка, че си прахосват времето и да искат да постигнат повече. Така че, ако трябва да избера една единствена дума може би бих се спрял на вдъхновител. 

Едно интервю на Андриян Асенов. Подкастът “Очи в очи” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *