И сам воинът е воин, театрална сага

Част четвърта

Авторът на текста, препоръчва на четящия да слуша музиката на Милан Свобода докато чете този текст: 

Като режисьор на пражкото НДК, имах възможността да каня доста артисти и музиканти за културната програма. Така се сближих с много от тях, особено с големия джазмен на Чехия – Милан Свобода, който със своя джазов квартет почти се беше превърнал в неизменна част от нашата програма, разбира се, станахме близки и с неговата съпруга – Яна Паулова, на която направих и моноспектакъл. Благодарение на топлите ни взаимоотношения стигнах и до колегите на Яна от курса в театрланата академия в Прага. Там се роди идеята да организираме един кръг от актьори, които да започнат да работят в салона на панорамното кино, което беше част от комплекса. Наш приятел беше и Вацлав Хавел, далеч преди да стане президент.

С този актьорски състав договорих постановката на една известна българска пиеса – “Приказка за калпаците” на Панчо Панчев, известен на децата като Дядо Пънч, а впоследствие се оказа, че самата пиеса е най-играният в чужбина български драматургичен текст. Музика към спектакъла написа самия Милан Свобода и участваше на живо със своя джазов квартет. До този момент не бях работил фолклорна приказка, по същество пиесата на Панчо Панчев беше преразказ на оригинална българска приказка, разказваща историята за трима братя, тръгнали да опознават света и донесли след време у дома благата, които са събрали в калпаците си. Важното тук беше не съдържанието или стойността на донесеното, а смисъла, който имаше то за всеки един поотделно. Тази история ни даде възможност за една доста свободна интерпретация, в която използвах интелектуално-креативните възможности на младата театрална трупа. Сценографката предложи едно необичайно решение,  фоайето на театъра раздели на входове, различни за различните посетители – овце, коне, хора и т.н. Докато публиката влизаше Милаа Свобода свиреше своята брилянтна джазова музика, в един миг се провикваше: “Няма ли да започне представлението?”, настъпваше суматоха сред публиката кой от входовете да изберат. Веднъж си спомням, че един от зрителите падна на колене и на четири крака започна да пълзи към театралния салон, минавайки през входа за овцете. Публиката ни разбра, помислих си, влезна в играта, дори преди актьорите да са го направили. Това е много важен белег на истинския театър, когато не само актьорите, а и публиката заиграе. Години по-късно формулирах тези взаимоотношения като игрова позиция. Да, театърът е игра и само като такъв носи белега на автентичност и живост. Актьорът в моя театър не играе ролята, а си играе с ролята, не играе текста, а си играе с текста, не играе образа, а си играе с образа. Във всичко това има много вътрешна сериозност и отговорност към ролята, текста и образа. Това донася многопластовост и широк периметър на интерпретация, театърът, нашият театър, трябва да дава тази свобода, както на актьора, така и на зрителя. А той, зрителят, умее да играе тази игра, изтънчено и умно. Често виждам как мои колеги, режисьори и актьори подценяват своите зрители, като им предлагат лесно смилаема храна, евтина забава, няколко трика, голота, злободневност и атрактивност. Няма лошо, но мисията на театъра е друга – да създаде условия за истинска среща между човеците-актьори и човеците-зрители и това е много далеч от фалша и бутафорията. 

И така, когато публиката вече беше вътре, аз се обръщах към тях и им казвах, че в този спектакъл няма нищо ясно, става въпрос за една свободна, фантазна разработка с множество възможни драматургични ходове. Всеки един от зрителите имаше право да участва като прекъсва представлението и предлага свои ходове и решения. Това беше доста рисковано, особено за онова време, в което аз набирах увереност и самочувствие, за онези актьори, в зората на творческата си кариера, които тепърва щяха да вдъхнат от сценичния прах, който като морфин щеше да се разтече по вените им, за  онзи театър, който беше чужд за мен, а аз така силно исках да го направя свой. Една вечер в пристъп на дързост, присъща на всеки млад и неопитен човек попитах зрителите дали има някой, който пее добре, изправи се една непозната жена от публиката, излезе на сцената, изпя една песент, но не слезе от сцената, изведнъж се оказа  до бащата на тримата синове, бащата я приобщи към себе си и изведнъж без никой да подозира тя влезе в ролята на майка на тримата синове. В представлението доминираха множество импровизирани мотиви и различни епизоди, които  бяха търсени и интерактирани по един доста интересен начин от младата трупа, която освен всичко разполагаше с арсенал от изразни средства, който по-късно беше наречен език на тялото. Премиерата възбуди публиката и критиката, един от рецензентите написа: Роди се театър на мига. От неговата рецензия разбрах, че аз съм направил нещо уникално, което аз самият не съм предполагал, че ще направя. Уловил съм неуловимото, изказал съм необяснимото, докоснал съм се до истината на мига. Поиграл съм си с времето. Хванал съм го в мрежата на изкуството. Спрял съм мига, само за миг, това на сцента обаче е цяла вечност, събитие, случка, случване, към което няма как да останеш равнодушен. Невидимо е, но всеки, който се е докоснал до него ще го отнесе със себе си. Мигът, като вечност. “О миг поспри, така красив си ти”, е казал поета.  Цялата тази игра с времето, в която трябва да влизаш в настоящето, дръзко, без колебание, да загърбиш, онова, което вече знаеш, за да се посветиш на онова, което може да откриеш е голямото майсторство в театъра. Към този вид театър впоследствие се върнах в един от спектаклите на 4хС – “Слепците” по Морис Метелинг. Тогава организрахме турне в Германия и този код – театър на мига се оказа много любопитен, понякога зрителите ни следваха от град на град, само за да попаднат в настоящето, в онова, което наричаме в театъра тук, сега, с тези хора, на това място. Бях сигурен, че театърът на мига е нещо, което трябва да бъде философски поето от публиката, а за актьорите същностно разбрано, с всичките му рискове. Сега знам, че тези рискове бяха много важни, отворих вратите на непознатото, където страхът ми, моят и на моите актьори пред лицето на публиката изиграваше съществена роля. Днес, в Алма Алтер театърът на мига намери своята сцена и своето бъдеще. 

Автор: Николай Георгиев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *