Един откровен разговор между кориците на  Симàргал между Иван Янев и Петя Йосифова за хамелeонизиранoто живеене, за стоицизма да отстояваш себе си, за човечността и преходността.

Петя Йосифова: Поканих те да си поговорим за  Симàргал, но през последните седмици следя и активните ти обществени каузи, с които се занимаваш, какво целиш?

Иван Янев: Аз не съм професионален политик, аз съм професионален човек, това е много трудно днес.  Ако някога стана депутат, на първото заседание ще поръчам специално 240 – хайде 239, без мен, бройки от „Приказка за стълбата“. Всеки да я прочете, много важна тази стълба, малко хора я разбират, повечето се търкалят по нея.

П: Друга обаче е стълбата на  Симàргал, една стълба на стъпки и пропадала, по която стремглаво се изкачват и спускат твоите герои.  На повърхността на романа стои един сюжет, който е  само канавацата, основата на една друга кръвоносна система, която стои отдолу. Тази кръвоносна система, като че ли е свързана повече с един екзистенциално-философски план на нашето живеене, отколкото с битово-сюжетния план, който изплува на повърхността. Струва ми се, че този роман има едно такова особено двойно дъно, което умелият читател улавя от пръв поглед. Може ли да ни разкажеш малко повече за тези два пласта, като на мен лично ми е по-интересен втория?

И: Аз се радвам, че се е получило така, защото ако развивах само това, което на мен ми харесва,  т.е. екзистенциално-философския план, мисля, че на много хора няма да им е интересно и изобщо никой нямаше да ме чете. Романът като жанр, напоследък се използва от много, много хора, от най-различни области, с цел да стигнат до по-голяма аудитория и през този жанрови формат да изпратят своите послания, от съвсем различен характер – научни, политически, икономически и др. Както знаем, много учени вече започнаха да пишат романи и по този начин представят своите академични разработки, които в чист вид биха били четени от един много тесен кръг, а  представени през романа достигат до широката аудитория. Тези въпроси – екзистенциализма, за начина на живеене на хората, за смъртта, за пътя на човека и неговата мисия ме занимават още от студентските години, това са много важни теми за мен. Една мъдрост гласеше, че ние се раждаме и живеем, с идеята да се подготвим за смъртта. Затова пиша и се радвам, че ти си прозряла замисъла.  Мисля в третата и последна част , която се задава, ще наблегна още повече на този план, за да мога да предам още по-ясно моите виждания за света и смисъла на живеенето.

П: Всъщност говорим за романа  Симàргал е втората част една поредица от три части, нали?

И: Да, всичко започна с  „Феникс“ – първата част, който ако преиздам един ден ще опитам да вплътня повече сюжета. Даже си спомням, че една литературна критика го нарече роман-филм, но ето че и „Симàргал“ върви по този път. Ето защо възнамерявам последната част да бъде още  по-въплътена и освен сюжет и роман-филм, да има повече въпроси, а пък отговорите …., защото според мен литературата би трябвало да задава въпроси, а не да дава отговори.

П: Аз мисля, че изкуството като цяло трябва да задава въпроси, а ние хората които се докосваме до него трябва да търсим и даваме отговорите евентуално. А можеш ли да ни отпратиш и към третата част на трилогията? Какво се случва там?

И: В момента имам само откъслечни бележки, има общ, груб сюжет, но няма още заглавие, просто е краят на трилогията. Заглавието ще е много трудна работа.  „Феникс“, трябва да си призная, че като първи роман премина през много заглавия. „Симаргал“ дойде със заглавието си, но за третия подозирам че отново ще имам някои предизвикателства около заглавието, тъй като искам да бъде хем кратко, хем изчерпателно. Може да ме питаш какво е изчерпателното в „Симаргал“, съгласен съм, това е заглавие, което трудно се помни, но пък от друга страна веднъж запомнено, може да провокира читателя да разбере повече за нашата история, по нашите земи, тъй като това е името на славянско божество, а славяните са живели тук където ние сега живеем.

П: Симаргал винаги ли се е раждал от тъмнината?

И: Симаргал е въоръженото добро, а за да има добро, трябва да има тъмнина, така че по-скоро да.

П: Раждането на Симаргал, тъмнината и неговата борба със светлината има ли някаква аналогия с твоите зрителни затруднения?

И: Ако има то е несъзнателно от моя страна. Не съм се сещал за това. Симаргал идва от тъмнината, но той по-скоро се бори срещу нея за да има светлина.

П: Ти самият водиш борба с тъмнината, нали?

И: Поради факта, че физическата светлина ми убягва и гледам да компенсирам с духовна, така че в Симаргал – да, може би подсъзнателно съм имал това предвид.

П: Можеш ли да ни разкажеш малко повече за този първи сюжетен пласт на романа, които интригува една значителна част от твоите читатели? От къде идва, от живота ли го взимаш? От къде черпиш тези сложни плетеници от човешки взаимоотношения, в които ни въвличаш?

И: Трябва да ти призная нещо. Когато беше финалът, церемонията по награждаване на литературния конкурс „Словото като спасение“, тук в Алма Алтер, ти ме попита дали романът е измислица. Имам един малък грях, директно ти отговорих  „измислица е, да“, но съпругата ми беше много наблизо. *смях* Трябва да си призная, че много голяма част от романите, и „Феникс“ и „Симаргал“ са реални, за съжаление не само в хубавите неща, но и в лошите има реална основа. Базират се на действителни случки. Една скоба отварям, наскоро се чу, за болници които действително са извършвали трансплантации, които не са съвсем законни. Искам да кажа, че тези неща които са описани във „Феникс“ и „Симаргал“ за търговията на човешки органи, колкото и да е брутално се случват. Колкото и да е неприятно това, което става с бежанците и издевателството над тях, то се случва. Не всички идват тук да ни завладяват. Има и такива които наистина бягат от война и от лош живот, не всички са основани на ислямистката идеология за завладяване на християнския свят. Тук става въпрос наистина за една бежанка, която се опитва да спаси себе си и своето дете, но сe налага да премине през много перипетии. Самата тя успява с доза късмет, но дали е успяла наистина, това ще стане ясно в третата част. Защото понякога си мислим, че сме успели, но всъщност… тук слагам многоточие. Всъщност литературата, както знаеш, в по голямата си част въобще не е весела, напротив – литературата е тъжна, с изключение на хумористичната. Не знам какво ще стане накрая, имам идея, но я оставям зад кулисите.

П: Много ми хареса това, че литературата е тъжна. Аз също намирам доста дълбочина и смисъл в тъгата и доста потъване и възникване на изконните въпроси именно в тъгата и то такива въпроси, които в радостта на човека никога не могат да възникнат. Тъгата ни дърпа надолу към нашето истинско битие, към нашето истинско съществуване, нашето истинско начало, а пък радостта ни изстрелва в една такава повърхност на съществуването.

И: Точно така. Радостта, блаженството ни отпуска и си караме по онзи лековат начин на живеене. Има много такива хора, няма лошо, разбира се. Но именно тъгата провокира у нас, в случая, творческия процес. Даже някъде бях чел за един действителен случай, за творец, който благодарение на творчеството си е станал заможен, но разбира че това богатство на практика му краде от творческия потенциал, обрича на аскетизъм, за да си възстанови творческия дух и да потъне отново там, в онова, което на практика го прави жив.

П: На практика го извисява, потъването го извисява.

И: Напълно. Много хубава мисъл.

П: Това което ми направи впечатление е, че романът се отличава с една изключителна живописност, чух за метафората “кино-роман”, действително има много визия, много образност. Имайки предвид, че ти си незрящ автор, от къде идват тези картини, как идват цветовете, как идват формите, които ти описваш и никога не достигаш зримо?

И: Развинтено въображение. *смях*

П: Много е живописен.

И: Благодаря, радвам се. Това е малко като ходене по тънък лед.  Аз съм виждал, но като дете. Моите зрителни спомени са много отдавна. Цветовете ги познавам, имам представа какво е зелено, какво е черно, за разлика от хората които са родени без зрение. За тях цвета е едно понятие, нищо повече, абстракция, но от там нататък, всичко това което описвам е плод на моята фантазия и моето въображение. Няма какво да крия, аз много обичам да чета книги за природата, които са описателни, подробни, така че те много ми помагат. Не знам дали да си сверя часовника, но поне да не правя някакви груби грешки при представянето на моите сцени.

П: Може ли да има груба грешка в литературния жанр?

И: Не, всъщност не се изразих правилно.

П: Колкото и да искаш не можеш да сгрешиш като автор на роман.

И: Точно така. Изкуството.. изкуството в него няма грешка. За писането имам предвид. Но все пак е много важно да предадем на читателя  правдоподобност, да ни повярва, да разпознае себе си в редовете на текста. Да няма някаква фалшивост. Може да пишем фантастика, но пак трябва да е правдоподобно. Такъв е бил моят стремеж. Тук трябва да уточня че, „Феникс“ започна под формата на един разказ. Просто се вдъхнових от бежанската криза. Може би това е събирателен образ на Лейла с дъщеричката й и всичко започна като разказ, но след това усетих, че това няма как да е края, там където бях спрял и започна да се превръща в нещо като новела, но и там не можах да спра. „Феникс“ ми отне към 3 години, докато „Симаргал“ само година и няколко месеца. Сега подозирам, че третата част ще отнеме повече време. Тъй като, както ти споделих смятам това двойно дъно да бъде по осезаемо.

П: Хайде да се върнем още веднъж на това двойно дъно. Какво очакваш съвременния читател да прозре от това двойно дъно или грубо казано класическия въпрос „Какво е посланието“?

И: Това което бих искал да стигне… всъщност много са нещата, но най-важното е че живота в крайна сметка започва и свършва, какво ще остане между началото и края… избираш ти. За мен това, елементарното живеене, тоест този материализъм, който в момента битува в световен мащаб и това което се случва, е голяма пропаст, срещу нея се боря. Трябва да се акцентира и върху духовното. Трябва да помним, че ние сме преходни, нищо не сме донесли и нищо няма да си вземем. Ето защо ми се иска човек, като живее да не забравя, има достойнство,  да живее с достойнство. Младите залагат повече на формата, отколкото на съдържанието, но с трупането на житейския опит, те осъзнават че всъщност е важно и съдържанието. Една опаковка може в магазина да е много бляскава, но вътре ако съдържа нещо, което да не ни харесва.. Най-добрият вариант е да има хубава форма и хубаво съдържание, както гласи клишето „По-добре здрав и богат, отколкото беден и болен“, но тази комбинация трудно се случва. Това ми се иска да отправя като послание, да не се вземаме много на сериозно, да обръщаме внимание повече на себе си, а не на това, което правят другите. Както се шегува моя приятел от детството, Конфуций: „Не се тревожи дали имаш висок сан, тревожи се дали си достоен за висок сан“. Има и другото, което съм забелязал –  ако си самоуверен и напълно убедителен и да не ти пука от нищо, има два варианта  – или да си пълен идиот или абсолютен гений. Колкото повече човек знае и напредва в един занаят или една професия, или една наука, той има все повече въпроси и все по-малко отговори, тоест интелигентния човек не е самоуверен. Той постоянно казва така или така, или иначе, защото той има различни гледни точки, докато на човека с една гледна точка не му пречи нищо.

П: Говориш за вътрешната пустота, за външната пълнота, говориш за тази тема сегам в това интервю, но в същото време тя много отчетливо стои и в романа. Тази вътрешна празнота, героите ти или по скоро Ян се опитва да запълва със стремежа за любов.

И: Да, това е вярно, защото той претърпява няколко разочарования и по-скоро едно или две да кажем, тъй като той се жени, обаче след това среща жената която буквално го зашеметява..

П: Омагьосва.

И: Омагьосва, да. Той абсолютно хвърля всичко, само и само да бъде с нея, обаче тя не е сигурна в него, по-скоро не е сигурна със себе си какво да прави и от там идват множеството проблеми, но от друга страна пък той извършва предателство спрямо жена си, което нанася една нелечима драма върху неговото съзнание и от там, както той я нарича „любовта на живота му“ се случват нещата или по-скоро не се случват по начина по който си ги е представял и искал. Той изпитва една простота, даже на едно място казва, че е хубаво в крайна сметка като ти счупят веднъж сърцето е хубаво че няма как отново да ти го счупят, то си остава счупено. Така той е преминал през тези бариери, през които вероятно много от хората минават, но е минал в друг участък на своя житейски път. Няма как да се върне вече назад. Той среща Лейла, но при нея в началото той вижда една майка с дете, в действителност след това се получава една връзка, но и двамата знаят, тъй като самата Лейла също има своето разочарование – бащата на дъщеря си, когото без да иска убива. Те са заедно, две сродни души, които са преживяли сходни разочарования. Какво ще стане нататък, дали самият Ян ще успее отново да обикне някоя или ще се върне при някоя от предните си половинки, не мога да кажа, но при всички случаи той вече не се стреми към подобно лесно решение на своята си житейска драма, която вече не е драма, а е състояние.

П: И един последен въпрос исках да ти задам, но разбира се преди него нещо друго, което не съм те попитала, да споделиш за романа?

И: За романа мога да споделя това, че той има както хартиена, така и аудио версия. Засега отзивите са добри, четивен е. За първия месец само от излизането му на бял свят, получих над 50 отзива, това ми се струва една висока оценка на публиката. Нещо интересно което мога да кажа, написах го и го изпратих до няколко издателства. От едно от издателствата ми отговориха, че няма да го издадат, тъй като романа е остро-сюжетен, пък такива романи от български автори не вървят. Ако беше преводен…

П: А защо тогава не го преведем този роман?

И: Може би това е начина. Искам да кажа, че много ми се иска българската литература и писатели да получат повече шансове. И читателите ги разбирам, защото всеки може да издава всичко, в крайна сметка живеем в демократична държава, но не бива с лека ръка да отхвърляме нашето си творчество. Ние много по лесно се доверяваме на чуждото, което може да е в пъти не толкова добро, но понеже е чуждо..

П: Купешко.

И: Да, точно така. Ние сме склонни да му дадем шанс. Не говоря само за литературата, говоря за всичко.

П: Аз сега ще си позволя да прочета предпоследния абзац от твоя роман..

И: Аз не го помня.

П: Сега ще ти го припомня и ще ти дам една задача. Там където ще свърши предпоследния да започне поне началото на следващия роман. Поне едно изречение.

И: Добре.

П: „С въпрос ми отговаряш на въпроса. Това е интересен похват, но при мен не минава. Все пак ще ти кажа. Довечера имам среща с Ина, помниш ли я? Психоложката. Много е готина, харесваме се. Е, очевидно сме си паднали една по друга. Така че ще се опознаем с нея. Заслужавам го с цялата тази лудост, а ти?“

И: Повдигаш много важен въпрос, първото изречение и последното изречение… Замислих се, че по тези неща не съм мислил достатъчно. Първото изречение и последното изречение. Не бива просто така да ги хвърляме, трябва да се помисли. Така че благодаря ти за това нещо и ти обещавам, ще бъде изпълнено. Твоето желание какво е? С кое изречение да започне?

П: Виж с какво започнах да чета: „С въпрос ми отговаряш на въпроса.“ и ти точно същото правиш.

И: Да не съм го писал аз?

П: Сякаш си го написал ти. Много умен отговор, на въпроса с въпрос. При мен обаче тези номера минават. Благодаря ти много за това хубаво интервю. Мисля, че доста любопитство ще предизвика романа, ще има един тласък на бъдещ негов живот и корицата също така е много хубава. Вероятно ти е до болка известно, но изглежда доста класически и в същото време мистично.

И: Това беше целта, радвам се че е постигната. Имаше няколко варианта, но тази спечели определено конкурса.

П: Да, страхотна е, и като форма и като цветово съдържание, като композиция книгата освен всичко изглежда доста красива. Казвам го това, тъй като ние съвременните хора страдаме от болестта „по опаковката“ и е един прекрасен подарък за всеки повод.

И: Както се казва, надявам се тук формата и съдържанието да си пасват. Много ми се иска.

П: По мое скромно мнение абсолютно е така.