Всяко преместване на твореца от едно място на друго е гранично, то е своеобразно прекъсване на корена, на смисъла, такова беше и моето. Новото място, новите хора, новата култура носят своите особености и специфики и съвсем скоро разбираш, че не те са новите, а ти. Това ти започва да се бори, да търси ниша, да надава глас, творецът в него започва да се огъва по координатната система на новата ситуация, а тя беше такава – театралната система в Чехия беше отдавна готова, стабилна, добра и влизането в чешкия театър не беше лесно. Постъпих на работа като режисьор в Двореца на културата в Прага, Юлиус Фучик, това беше един своеобразен културен конгломерат с много сгради и сцени, включително и спортна зала, любимо място на жителите на Прага, а центъра посещаваха дори и туристи, дошли да вдъхнат от чешката култура. Едновременно с това се опитах да пробия и в чешките театри, първата възможност беше с българско начало. 

Известният чешки режисьор Хофман, директор на театъра в град Бърно (което за чехите е това, което за нас е Пловдив) беше посетил прегледа на българската драма и беше харесал спектакъла на Мария Симова, но след превода се отказва от намеренията си да постави пиесата на чешката сцена. В настъпилата ситуация, аз бях поканен на разговор в Българското посолство от другарката Яна Маркова (доведената дъщеря на другаря Тодор Живков), която поиска постановката на тази българска пиеса в театъра в Бърно да поема аз. Нямаше възможност да избирам, аз бях избраният. Избран, така се почувствах. Онзи, за когото нямаше място в България, намери своето място извън нея. Толкова е хубаво да бъдеш сред избраниците, бях привилегирован, онова, което ми беше отнето ми беше върнато отново, на новото място с новите хора.  Запретнах ръкави, заразлиствах пиесата и започнах работа по бъдещия спектакъл, но какво се случи на първа репетиция, когато прочетохме пиесата с актьорите. Те откровено ме попитаха: няма ли по-лоша българска пиеса от тази? За миг загубих и ума и дума. Те ли сега отнемаха шанса на избрания.  Мигновенно трябваше да предложа друго решение. Обърнах се към асистент режисьора и го помолих да събере раздадените екземпляри от пиесата. Обещах на актьорите, че на следващата репетиция ще им съобщя как и какво ще работим. Ами сега накъде? Пред мен чешките актьори, в ръцете ми българската пиеса, в главата ми полските идеи за театър. А аз едно такова разпокъсано ядро от енергия, в което напира желание да се докаже, да намери своето  място, прекрачило българската граница за пореден път, за да попадне в гранична ситуация. В изкуството е много важна интуицията ако умееш да я слушаш и да водиш диалог с нея. Често ние хората се лутаме между интуицията и разума. Съвременният начин на живот ни влече към рационализма и затихване на необяснимия ни вътрешен глас, този глас обаче творецът трябва да чува. Той обаче може да се чуе само в тишината. Проявлението на интуицията е внезапно, нелогично и мългяво и затова е много лесно да бъде пренебрегнато. Моята в този случай обаче изигра главната роля в пиесата.  Какво би станало, помислих си аз, ако изоставим екземплярите в канцеларията и работя с актьорите само върху идеите, а не върху текста.  Помислих си и го и го предложих на трупата. В случая ми помогна това, че в актьорският състав бяха една двойка млади актьори, които приеха предизвикателството ми да търсим заедно драматургичния код на бъдещия спектакъл вън от написаното вече драматургия. Един от тях, изпълнителят на мъжката роля беше Николай Габровски, реализирал една завидна кариера, която продължава и днес. Този стил на работа беше нов и за мен, и за тях. За първи  път трябваше да разчитам на своята интерпретация, а не на текста. Усещах, че авторът в мен се пробужда. Лека полека, крачка по крачка, репетиция по репетиция, етюд по етюд, заедно с актьорите изработихме едно ново представление в тази нова за мен, гранична ситуация. Затова предпочетох постановката да излезе не на голямата сцена, а на малката, наречена Театър Нови. Както критиката, така и младите зрители поради актуалността на третираните проблеми приеха изключително позитивно спектакъла, който определиха като свой. Да, те имаха моя спектакъл, той беше техен. От мига в който гръмнаха финалните алодисменти, спектакълът беше на публиката, не на режисьора, не на драматурга, а на публиката и на актьорите. Това е много болезнен процес в театъра за всеки режисьор,  когато спектакълът си отива от него, както рожбата от майката. Виждаш го с очите си, как онова което си изградил от нищото и си го превърнал във всичкото за миг от живота ти, онова, което толкова си обичал, мачкал с дланите си, гонил в сложните полета на творческата интуиция, накрая си отива щастливо от теб и се отдава в прегръдката на публиката. Това е граничната ситуация на самотата в театъра. Спектакълът вече не е твой, а само името на афиша остава да виси. Животът на спектакъла оттук насетне ще бъде друг – не този предполагаемия или предизвестения. Ах, колко боли всичко това. Какво ми оставаше да направя, нищо друго освен да се посветя на нов спектакъл. Годините работа в театъра ме научиха много по късно, че има и друг начин. Да бъда рамо до рамо до спектакъла, до актьорите, до публиката, затова и днес никога не пропускам да гледам всеки спектакъл, всяка вечер. Да, встрани съм, там в тъмния ъгъл на тишината наблюдавам как живеят актьорите, как минават годините от живота им, как тежко падат завесите на съзнанието, как лети порива, енергията, къде ги отвежда стремежа. Аз мога да бъда само свидетел, таен свидетел, на тайнственото случване, наречено театър.  

Автор: Николай Георгиев