Творчески рапорт

С мастилото на ритъма и с грацията на падащо перо, множество тела оставиха своят подпис върху виртуалната сцена на микротанц фестивал 2021. В сравнение, някои от представленията внушават своята концепция с помощта на необуздан талант, чрез който всяко предприето движение, независимо колко комплицирано, изглежда сякаш е направено без никакви усилия. Тези „високи“ предложения от участниците остават забулени в мистерия, понеже трудът, инвестиран в тях остава прикрит зад прецизното майсторство на една уплътнена и добре измислена драматургична структура.

Пластония, Ина Гергинова

Такъв пример виждаме в Пласт-Тония, където екипът успява да интегрира една безвремева, макро-космическа идея в тесните пространства на физическата материя – в тялото на един самотен вид на самотна планета, обградени и загубени насред чародейното черно. „Повратната“ обществена поука, която може да се изведе от представлението, служи като допълнение, което увеличава вече впечатляващото качество и дава насока на изящната хореография на екипа на Ина Гергинова.

Зеленодиво, Ерол Александър

Друг забележителен пример срещаме в Зеленодиво на Ерол Александър, където свободата бива манифестирана не чрез медиума на космическото отвъдно, а чрез емфазата върху иманентните природни пространства.  Сравнението между двете представления е любопитно, понеже първото поставя под въпрос бъдещето на цивилизацията и ролята на технологията, докато второто проблематизира самата концепция за „цивилизация“ и оковите, които тя неминуемо поставя върху горящия танц на нагоните. Еуфория на Hoyoung Im поема средния път между тези две крайности, разгръщайки своята идея не в сферата на далечното там или загубеното тук, а в сферата на субекта – този, който застава зад всяко тук и там. В Еуфория може да забележим едно особено снемане на танц и ритуал, предприето с цел пречистване на сенчестия Аз… енигматично изчезващ в момента, в който насочим факлата на интроспекцията към кухината на духа…

Забележително е това колко голям фактор се оказва пандемичната обстановка в отношение на отрицателно вдъхновение за голяма част от артистите. Опитът за еманципация от определен вид рестриктирана ситуация е осезаем мотив при повече от половината предложения. От тях, две представления се оказват особено умели в това да покажат 1)какви дяволски усилия и мъчения стоят зад този опит или 2)колко несъизмеримо различен е светът на свободата от този на incarceratus mundi.

Първото е Loop от Atom Theatre, което, най-просто казано, е представление на изключително високо ниво. В него изцяло отсъства всякакъв произвол, и благодарение на това то впечатлява с пълната насоченост (и оформеност) на всеки един аспект от своята структура. Техника, естетика, атмосферика, концепция и музика заедно работят за изграждането на творчески продукт, който гарантира за себе си универсална релевантност.

Gamma Crucis, Ирина Стоянова

Второто е Gamma Crucis на Ирина Стоянова, което е тематично подобно на някои от вече споменатите представления, но като подход е съвсем различно. Почти дадаисткото отношение на Ирина към изкуството на физикъла заформя отличителен стил, който дарява финалния творчески продукт със своята уникалност. Gamma Crucis сякаш се старае да отправи послание на несъзнатото чрез несъзнатото, и до колко успява не е ясно (и вероятно не може да бъде ясно), но представлението с увереност работи с тази неяснота и я ползва за да изгради постепенно и убедително своята сценична последователност, водеща до един безспорно интригуващ завършек. Обобщено, Loop и Gamma Crucis поставят акцент върху трансформациите на хора и предмети попаднали в капана на ежедневието. Оставят ни с въпроса – може ли да преборим бита, или поне да съхраним есенциалното в себе си водейки тази борба?

Еуфория, Хой Йонг

Залагайки на доказалата се с времето синергия на дуетния модел, участниците и в тазгодишния фестивал отчитат задължителен брой физикъл по двойки. Въпреки формалната прилика, всяко едно предложение в тази категория впечатлява със свои собствени предимства, и страда от свои собствени недостатъци. Откроява се Детски игри на Виолина Иванова и Диян Ставрев, поради интегрирания в хореографията минимализъм и фината сдържаност на всяко движение. Въпросният минимализъм е нож с две остриета, понеже той може да бъде тълкуван като черна дупка, поглъщаща необходимата динамика в представлението, или като сингулярното поле, в което танцът на копнежа и носталгията може да завърши в бляна на квантовото заплитане. В Назови ме с Твоето Име на Марко Дженев и Георги Арсов и От Приемствеността на Формата на Виктория Вибрети не срещаме подобно двусмислие по отношение на темпо-ритъма, вместо това намираме предимства и недостатъци от различно естество. Внедрената концептуална клишираност и в двете представления застава като бариера, която бива преодоляна по различни начини. Георги Арсов и Марко Дженев залагат на половата неортодоксалност и силното актьорско присъствие, чрез които разчупват и пресъздават архетипен любовен сюжет по убедителен и автентичен начин. Трябва да бъде отбелязан и техният нежен, но в същото време прецизен подход към хореографията. Чрез него, дуетът едновременно изглежда сякаш се манифестира спонтанно-в-момента-на-случването,  но майсторското случване носи със себе си и белезите на многочасови и циклични репетиции. В определени моменти от Назови ме с Твоето Име, и в От Приемствеността на Формата, долавяме любопитна игра със сенките. Тя поставя допълнителен акцент върху живописта на движенията. Това прави особено силно впечатление при Виктория Вибрети. Тя рисува върху платното на пространството с ефимерния жест на магическо заклинание. Всяко нейно движение е подкрепено от необятна грация, която е добре доловена и насочена от хореографията на Емануел Лудена. Точно тази плодовита комбинация между завидна физическа способност и комплексна хореография би позволила на От Приемствеността на Формата да разкаже една интригуваща история, чрез която да ре-интерпретира стари и добре познати архетипни ситуации. Уви, дуетът се задоволява с това единствено да предлага краткотрайни образи и фрагментарни впечатления. Цялостният полиптих отстъпва пред множеството щрихи.

Това са, поне според мен, по-„високите“ предложения от участниците на 2021. Останалите представления в никакъв случай не са „лоши“ сами по себе си, или в сравнение с някои от вече споменатите. Но разликата идва от това, че силните аспекти на дотук коментираните представления не биват замъглени до толкова от тотални пропуски в други аспекти. Например, флуидният и идиосинкратичен подход на Михайл Бонев към физикъла в Пилат не успява да компенсира за концептуалната обърканост на представлението. По сходен начин, живата музика бива възпроизведена самосиндикално, без да е интегрално свързана или необходима за пърформанса, и поради тази причина, тя на моменти седи просто като фонов шум. Разбира се, тази концептуална обърканост може да бъде както недостатък, така и предимство, което разширява хоризонта и свободата на интерпретацията. Положително, може да кажем, че Пилат е постмодерен творчески продукт, който изисква от зрителя смяна на епистемата, за да бъде съзерцаван от високо. Коя перспектива, в крайна сметка, отговаря на истината? Зрителят се пита, като един обременен от административни задължения римски прокуратор…

Противоположен проблем срещаме в Две по Две на Мирослав Филков и Симеон Василев. Въпросът, който дуото поставя на масата е многовековен и по природа класически. Около него гравитират множество вечни ейдоси върху които редица мислители са изписали томове. Но колкото и силен, той не успява сам по себе си да служи като първодвигател, който да задвижи каручката на Две по Две и да я изтегли от небитието. Оставяйки концептуалната част на страна, същинското физическо изпълнение на актьорите говори за ледовита скованост. На моменти, физическото поведение граничи с нелепост, особено що се отнася до изпълнителя с удължени пръсти и притеснително слабовитална форма на ръцете. Тази упорита отдаденост към опорно-двигателна анти-мобилност е двойно по-непростима, тъй като участниците в Две по Две е трябвало да впрегнат сили и фокус конкретно в една единствена част от тялото, с която постигат малко, докато всички други участници постигат повече със задачи, които изискват далеч по-голяма умелост и концентрация.

В заключение, предложенията на тазгодишния фестивал впечатляват с тяхната форма и съдържание, както и с тяхната релевантност спрямо съвременния контекст. Очаквано, откроява се темата за свободата – от цивилизацията, от отрицателната страна на технологията, от предметността, от себичността или от другия. Бягството от всякакви ограничения ни отвежда отново пред портите на любовта, която завърта цикъла отначало. Истината говори, ако желае – крещи, но уви, остава на фон, заглушена от илюзията за ново начало. Духът за енти път изгрява и носи след себе си своя антураж от марионетки – танцуващи тела, преоткриващи своето бъдеще в миналото на макротанц фестивал Страсбург 1518.

Darkness had no effect upon my fancy; and a church-yard was to me merely the receptacle of bodies deprived of life, which, from being the seat of beauty and strength, had become food for the worm. Now I was led to examine the cause and progress of this decay, and forced to spend days and nights in vaults and charnel houses. My attention was fixed upon every object the most insupportable to the delicacy of the human feelings. I saw how the fine form of man was degraded and wasted; I beheld the corruption of death succeed to the blooming cheek of life; I saw how the worm inherited the wonders of the eye and brain. I paused, examining and analysing all the minutiæ of causation, as exemplified in the change from life to death, and death to life…” – Из записките на Виктор Франкенщайн

Симеон Василев

1 comment on “Творчески рапорт

  1. Микротанц фестивала беше едно извънредно събитие, което прекрачи не само граници и времеви зони, но и прекрачи устоите на физикъл театъра с неговите порядки и мина отвъд тях (по мое скромно мнение, може… и да греша?). Всички ние – Изморени и изтощени не само от ключът на пандемията, но и от изгубената човещинка на нашата близост, бяхме свидетели, съучастници и участници на разкриване и създаване на микровселени(всяка носеща своя заряд). И нямахме шанс да се отпуснем и просто да наблюдаваме представленията и пърформансите, защото те постоянно ни изнанадваха ни с изключителна пъстрота на формата им и с различни трактовки които те ни предлагаха. В хода на събитието много хора си зададоха въпроса (и той заехтя нейзказно) „Какво е физикъл? Къде е актьорът в него? Къде е човекът в него? Къде сме ние в нашата човечност? “. От екрана на международната мултимедия до нас достигаха нетипични и неочаквани решения, прескачащи традиционните ни, архетипни и банални разбирания за физикъла просто като танц-танцче-танцуване, а участниците на живо се опитваха да отговорят от 8-те квадратни метра на сцената с не по-малка настървеност и умелост. Двете вселени (Виртуална и физическа) се притегляха като черни дупки, създавайки постоянно хоризонт на събитието за другата страна: Постоянно надпреварване но и партньорство в което Екрана да предизвиква Сцената и тя му отговаря.

    Действително за мен микротанца ще остане като едно от големите събития на 2021.

    С уважение,

    Решетников.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *