Ето го, случи се, дойде и повали живота ни, дните и нощите, обостри страховете ни, затвори ни. Страхът задвижи живота ни. Върнахме се към себе си, свихме се. Артистите започнаха своето отрицателно живеене. Отрицателно живеене е онзи вид съществуване, в което на човек му е отнето същностното, което го определя, това направи пандемията с нас, артистите. Нямаше я сцената, театъра, концерта, кино салона. Културата започна да избледнява, тя не беше и нужна никому. Всеки се опитваше да оцелява на фона на милионите жертви, а те милионите нарастваха всеки ден. Постепенно вълната на първоначалния стрес премина и съвсем леки творчески импулси започнаха да търсят своите проявления. Много от актьорите станаха художници, музикантите – композитори, писателите обаче си останаха писатели, те можеха да бъдат себе си в отрицателното живеене. Всеки друг търсеше ниша за проявление на творческата си енергия в друго поле на изкуството. Много организации и артисти пренасочиха дейността си от културна към социална, политическа или научна. Това отрицателно живеене наложи търсенето на нови форми и съдържания, защото въпреки че е невидима, стойността на културата си остава фундаментална за човечеството. Наскоро водих спор с един мой познат, шофьор на камион, кое е по-трудно – да правиш изкуство или да караш камиона, е отговор все още нямам, освен ако за такъв на приемем фразата: лесно няма. 

И така лесно няма и може би това е добре. Лесното изобщо няма общо с изкуството. Трудно е. Само ранената мида ражда перли.

Измежду тези рани на отрицателното никой не подозираше, че се крият възможности, но скоро артистите започнаха да ги откриват, едно такова открите беше Микротанц фестивала 2021. Имало го е и преди, случвал се е. Традицията е родена в  Буенос Айрес и предлага един нов специфичен жанр, който изважда спектаклите от театрите и залите, и влиза в необичайните пространства, които предлагат друга връзка и комуникация със зрителите. Това ни трябваше и на нас, фестивалът тази година обаче надмина и най-смелите ни очаквания. 

Тук бихме могли да отворим темата за формата, Микротанц. Всичко на всичко 3 часа и половина, артисти от цял свят със своите 15 минутни. 12 миниатюри кръстосаха пътищата си и обърнаха стрелката на отрицателното живеене. Случвало ли ви се е да се задъхате след 10 километрово тичане, е, такова беше и задъхването в салона. Няма покой, сърцето бие, танцьорите се движат, а стрелката на живота тиктака и ние, публиката танцуваме с тях. Това беше един истински дует между съдържание и форма, между публика и танцьори. Една тотална свобода на творческия полет. Ограничението е голяма свобода. 

Много може да се фантазира и анализира, но със сигурност трябва да подчертаем някои изключителни иновации в програмата, които не само заслужават признание като високи артефакти, а вероятно и ще дадат своя отпечатък за предстоящите трендове на модерно мислене в ситуацията на пост-пандемия. 

Едно от тях е Лека нощ Лиляк на Мей Иманяка, Япония. Всичко започва сякаш на фона на Холивудски декор, а се оказва че сме на улица Лиляк в Токио. Тъмно е, колкото тъмно, толкова и интригуващо, чуваме градските звуци, стъпките на оператора, пешеходни пътеки, магазин за цветя,  улични лампи, музика. След полунощ е и Мей ще танцува с майка си и приятел. Я само да се замислим, колко от нас имат танцови спектакли с майките си. Колко простичко и човешко може да бъде всичко това. Оттам насетне започва една изключително изтънчена игра с улиците, телата, камерата, детайлите. Интересното тук, е че хореографа хореографира камерата, оставяйки на зрителя да си представя какво правят телата. Камерата ни води през един лабиринт на движение в което основна роля играе съзнанието на зрителя, който си измисля онова, което камерата не ни показва. Страхотен артистичен ход, откритие, което нямаше как да се роди без пандемията, е благодарим ти, пандемио, затова, че ни принуди да огънем творческите си нагласи и да правим открития. 

Спектакълът може да бъде гледан тук.

Друг спектакъл заслужаващ особено внимание е Зеленодиво на Ерол Александър, Германия. Истинска симфония от тела. Съвършенна и много интересна хореография, както като мисъл, композиция и изпълнение, така и като снимане. Но за Ерол няма какво да говоря, българската публика го познава и очаква всяка негова поява на сцената. А неговото Зеленодиво беше наистина една дива, безпощадна, разюздена вакханалия, в която сенките и светлините, душите и телата се преливаха едни в други. Ерол е истински звяр на сцената, тялото му има не само обема и мащаба да запълни всяка сцена, но дори и да се намести в миниатюрните, микро и нано пространствата в изкуството. Абсолютните заслужени адмирации на публиката и критиката. 

И на последно място, но не по заслуги спектакълът на Хуянг, Еуфория, Корея. 

Много съм толерантна към мултижанровите проекти с визуална концепция, но много рядко и почти никога не съм виждала прожекция по време на спектакъл, която наистина да има място там. Живият човек и неговото тяло са винаги повече от техниката и нейните приспособления. Човекът-творец на сцената винаги или почти винаги губи щом се обгради с прожекция. Това е друга медия, друго изкуство, което върви по съществото си срещу живата човешка природа. Трикът тук е в това почти, което не бих го написала преди Микротанц фестивала. В спектакъла Еуфория медията беше смислово определяща. Човек и образ танцуваха и наслагваха движения, смисли и образи върху огънатата перспектива на реалността. 

Благодаря на Столична община за подкрепата. Ако в парите има някакъв смисъл, то е този, да обръща отрицателното живеене в обратна посока.

Петя Йосифова-Хънкинс