Великата Варна, която се изживяваше като бастион на соц-културата не ме допусна до културния си елит, въпреки че тук можеше да се очаква едно чувство за модерност от друго естество – уви, не. Никаква модерност, никакво инакомислие, твърд соц-културен конформизъм. Студентите от варненския икономически университет, обаче, ме поканиха да ръководя техния Университетски театър. Доста смело от тяхна страна. Аз това и чаках, приех. Нали това беше онази моя съкровенна мечта – да видя студентски театър в България, такъв, какъвто бях виждал в Полша. Е, не успях във Варна, нито в театъра, нито в Университета. Но работата ми с тази трупа от Варна ме доведе до среща със студентите от Софийския Университет. Случи се по време на преглед на студентските театри. Една знаменателна среща. Студентите от София се изправиха пред мен и студентите ми от Варна и някак си много дръзко и високомерно казаха: “Ние ще бъде първи, вие ще бъдете втори”. Завидно беше това тяхно софийско самочувствие. Завидно и абсурдно в настоящия политически момент.

Разбира се, че нито те не бяха първи, нито ние втори. Разговорите с журито се превърнаха в един невероятен скандал между светоусещането на младите ентусиазирани театрали и тесногръдието на познавачите на театрото. Между нас и тях се отвори огромна пропаст, която не можеше да бъде запълнена с никакви политически или естетически постулати.  След “провала” във Варна трябваше да се прибера у дома. Студентите от Софийския, като разбраха, че се прибирам, веднага ме поканиха да поема ръководството на тяхната трупа. В ентусиазма им видях шанс, шанса да се роди първия студентски театър, точно като полските, но български.  И така договорихме със Студентския съвет на СУ да създадем Университетския театър, нарекохме го театър Бим Бом по подобие на студентския театър в Гданск. Побратимихме се с тях, получихме и много драматургичен материал. Така наречената  Новата драматургия, която увличаше младите и говореше на техния език беше нещо ново за нас. Това беше едно велико начало. След месец и половина новият театър Бим Бом показа своята премиера под заглавие “Сезонът на лазурните облаци”. Не, не ставаше въпрос за поезия, това не беше поетически спектакъл, ставаше въпрос за езикова еквилибристика и по-точно казано спасяването на главата на театъра от жестоката цензура. В този спектакъл героите бяха облаци, едни буреносни, други спокойни, трети дъждовни, четвърти без шансове за дъжд, с тази метафора изразявахме  нашите несъгласия със соцкултурата, която се налагаше върху  младото поколение.  Премиерата бе прекъсната по искане на Вузовския комитет на партията. Бях повикан от партийния секретар, проф. Исак Паси, каза ми: “Това, долу, незабавно трябва да се прекъсне”, аз знаех, че “това, долу” не е възможно да се прекъсне, студентите не биха го приели. Отказах и се върнах при тях. Спектакълът беше приет с невероятен възторг от публиката. След въодушевлението от тази “победа” която не знаехме какво ще ни струва, потеглихме към Студентския град.

Ето един красноречив епизод от спектакъла:

Академически съвет

Академиците са насядали около голяма маса, един от тях се изправя и казва:

• Оказа се, че нашата теза не отговаря на действителността.

Пълно мълчание.

Изправя се втори.

• Да сменим тезата – предалга несмело.

Пълно мълчание.

Изправя се трети.

• По-добре да сменим действителността.

Пълно мълчание.

Изправя се четвърти.

• Не е ли най-добре да сменим, че се е оказало. 

Всички заедно, предоволни:

• Оказа се, че нищо не се е оказало. 

Последва наказанието на всевластващите.

На следващата сутрин Николай Георгиев вече не беше ръководител на Университетския театър Бим Бом. То, наказанието, имаше и допълнения, забраняваше ми се да работя със студенти, поради полски влияния, чужди на българската култура. Не след дълго се оказа, че не мога да работя и в държавните театри. Това беше цената на лазурните облаци и моето следване в Полша. Идваше ми да потъна вдън земя.  Не можех да си представя, че моите полски учители, проф. Коженевски, великият Кажимеж Деймек, а по-късно и Йежи Гротовски могат да научат за “успеха” на моето полско образование в България. Всъщност нещата бяха много по-прости. Гротовски вече беше извършил своята световна театрална реформа след голямата Европейска театрална реформа от началото на ХХ-ти век. Тази реформа гласеше, че не актьорът, а човекът-актьор, не зрителят, а човекът – зрител са автори на театралния спектакъл. Срещата между тях е духовна среща, среща, която довежда до същностна промяна на участниците в нея.  От Гротовски научих да търся човека в актьора, да го преоткривам с всяка репетиция, с всеки спектакъл. И ако музиката има нотните знаци като изразно средство, изобразителното изкуство – цветовете, танца – тялото, то театър има елементите на междучовешкия контакт – взимам-давам.  Това е театърът – обмен на енергия, информация, усещания – случване, което е възможно само в една неподправена среща между хората. А колко малко от човекът в нас е останало днес, това малкото е всичкото в театъра. Не знам дали моите актьори са добри актьори или не, но знам, че моите актьори са човеци, истински, живи, съществуват на сцената, са. Може да ги видиш, да ги докоснеш, да им повярваш. Не са измислени актьори от стар класически роман. Гротовски често след продължителна репетиция, която само наблюдаваше казваше: “Вярвам” или “Не вярвам” и с това се изчерпваше всичко. Винаги съм искал да вярвам на актьорите, публиката да им вярва. Това има много общо с търсенето на истината за човека, с науките за човека, с познанието за човека. Много хора говорят за таланта, аз мисля че талантът е състояние на духа. 

След прибирането ми от Варна създадох и театър 4+4, първи недържавен, неформален театър в България. Стана съвсем неочаквано, бях поканен на разговор с проф. Богомил Стършелов, генерален директор на Дирекция Българска музика впоследствие и Министър на културата, който ми сподели, че има желание в София да се появи един нов театър, различен от съществуващите, да не бъде нито драматичен, нито музикален, но да бъде хем драматичен, хем музикален.  Да бъде театър за младите, в който те да се разпознаят и да заобичат. Разбира се, че приех. Създадохме една структура, в която актьорите не бяха на щат, а на граждански договори и получаваха само това, което изиграваха. Това беше абсолютно ново за онова време. Кръстихме театъра 4+4, защото в актьорския състав поканих 4 жени  и 4 мъже, всички наскоро завършили НАТФИЗ. Играхме в зала България и студия Музика. Тук се роди популярния след това в моята кариета спектакъл за деца и придружаващи ги родители. Всяка събота и неделя голямата зала България се изпълваше със семейства дошли да видят спектаклите – баби, дядовци, майки, татковци, лели, чичовци, приятелите, роднините, започна едно масово посещение на театъра, защото в спектаклите и децата, и възрастните можеха да намерят по нещо. Работа с актьорите не беше лека, те бяха свикнали на друг ритъм, динамика, методология, естетика. По това време в Европа беше станала театрален хит  пиесата на Пабло Неруда – “Слава и смърт на Хоакин Муриета”, тя ни беше предоставена от група чилийци, които следваха в Софийския университет. Работихме заедно, те ни помогнаха да се усетим  близо  до тази толкова специфична естетика. Текстът преведе проф. Стефан Танев, а костюмите и сценографията бяха на съпругата му – художничката Виолета Гривешка. В стремежа ми да наложа естетиката на сценичния синтез превърнах пиесата в мюзикъл.  Композитор беше  Кирил Дончев. Започнах все повече да търся физикъла в театъра, разбих стената между сцена и зрителна зала, актьорите скачаха, търкаляха се, ходиха по главите на зрителите. Нещо съвсем неприемливо за тогавашните театрални моди. Актьорите не бяха щастливи. Намираха това за голямо усилие. Това доведе до конфликт.  Отидоха при проф. Стършелов и отказаха да работят с режисьора Николай Георгиев. Отговорът на професора беше  неочакван за мен.Той каза, че могат да работят с когото искат, но  в друг театър. Най-сетне имах свое властово лоби. Тогава трупата започна да се разраства и към нея проявиха интерес хора с нетеатрално образование, при нас дойде един от солистите на Арабеск и впоследствие хореограф Володая Лебедев, Камелия Тодорова, която започна своята кариера при нас, Розмари Де Мео и много други.  

Това обаче не продължи дълго,  бурята около “Сезонът на лазурните облаци” отнесе и 4+4. Градския комитет на партията се обърна към театралната гилдия с въпрос: Има ли почва театърът на Николай Георгиев в България? Отговорът беше логичен и еднозначен – не!

Театър 4+4, помещаващ се в мазето на кино Цанко Церковски трябваше да напусне своята зала и да се премести в културния дом на  Студентски град, докато тече процедурата. Ние бяхме буквално заточени там. Един ден към Културния дом върви една група млади хора водени от Мони Паси, един от заклетите фенове на 4+4. Каква ирония на съдбата, бащата ни закрива, синът ни открива. Така известно време играехме там до окончателното закриване. Имахме някакви договори с Дирекция Българска Музика, които изтекоха и не бяха подновени. Този факт блъсна живота ми в нова посока и без друго съпругата ми, която беше чехкиня отдавна настояваше  да се приберем там. Не беше лесно решение. Взехме го. 

Николай Георгиев

Блогът “Без маски” се подкрепя от Национален фонд култура.