Той е човек като всички останали. Понякога е странен, понякога не толкова странен. Дързък, прям, смел, дори е краен, каквото му е на сърцето, това му е на устата. Понякога е неузнаваем. Абе направо да се чудиш – ДИНГ ли е или просто Стоил? За чалгата, секса и отвличането на режисьора Николай Георгиев. Слушайте, за да видите.

Здравей! Много се радвам, че си тук – в моето студио.

И аз много се радвам Анди! Тези, които в момента слушат, ще го чуят само един път. Но това, което ти каза, аз го чух два пъти, и… първия път много се вълнувах, втория път някак си си казах, че е адски тъпо да се вълнувам втори път на нещо което вече съм чувал, и да се правя на интересен, че го чувам като за първи път. Така – надявам се да ставам все по-малко и все по-малко егоистичен и да нямам удоволствие от това другите да говорят за мене, обаче явно отдавна другите не са говорили за мене, и това, което чух ми – така… много ме стопли и ме развълнува. По-скоро ме е страх, че някои от тези неща, които ги каза, всъщност не са така. Толкова ми се иска да съм дързък, смел – това за спасителя на Алма Алтер не можах да го разбера и се притесних малко какво имаш предвид – неузнаваем. А пък винаги ме е било страх, че ще се превърна в някакъв чичка – в някаква такава мижитурка. Така, като чувам такива неща, се надявам, че ще оцелея, че ще има кой да ме спаси, и да не стана някакъв мъгъл.

Кажи ми нещо повече за себе си, има хора, които изобщо не те познават.

В много опасна посока тръгва разговора, Анди. Аз не знам защо си мислех, че ще си говорим нещо основно за корона-вируса, нещо за проекти, и сега този рязък завой към лично, ще вземе да ми хареса, ще взема да се увлека – няма да можеш да ми вземеш думата. Представяш ли си, че може след 100 години да ни слушат някакви – дано да разбират български, защото ми се струва, че българският след някакъв апокалипсис би трябвало да се разпадне. Сега тук, ако изобщо някой ни слуша със сигурност ще ме намрази, защото аз съм сигурен, че много патриотизма много рязко се вдигна последните години. И съм сигурен, че ни слушат… Гледай колко е странно, че ни слушат патриоти. Те не ни слушат в момента, обаче ще ни слушат някакви патриоти. Но някак си си мисля, че тези дето ще ни слушат – тези хора от бъдещето, което ще слушат този подкаст, са някакви… – не знам защо аз толкова обичам чалгарки. Много се надявам някакви красиви чалгарки да слушат това нещо. По някакъв начин да им стане интересно, да се опитат да ме намерят.

Ти чалгар ли си?

Много съм се чудил над този въпрос. Сега някои ще кажат, че е абсурдно и няма как да бъда. Обаче аз не знам какво точно значи тази дума – ако е просто хора, които слушат чалга, аз съм слушал чалга. Така че съм чалгар. Обаче колкото и да се подиграваме на… – защото аз много съм се подигравал на чалгата – и съм я хейтил, и съм се подигравал, и съм се борил срещу нея, и съм смятал че това, е най-лошото нещо, което се е случило в България, и че това е най-лошото нещо, което е направил Слави Трифонов – легитимирайки я. Но по някакъв начин това, че някой страда, че една жена страда, и че се опитва по някакъв начин да си го изрази – даже повечето жени, които страдат не стигат дотам да го изразят толкова структурирано, както е в тази песен. Обаче може би за това тази песен е толкова ефективна, и толкова ефектна, защото такива мигове има. И в някакъв много префърцунен джаз или нещо много арт, където правим, защото и аз – така съм имал поне периоди, в които съм правил много префърцунени –  много арт неща, които съм си мислел, че страшно са ефективни и страшно са ефектни, а може да се окаже, че те са били страшно сополиви и страшно такива… някаква плюнка. Докато това е нещо… аз съм гледал един клип, в който не знам вече кой пее, но е някакъв концерт на Планета, и – нали – самата сцена е много елементарно направена – чалгарски – Планета – Пайнерски и тн., обаче – камерата в един момент гледа публиката, и изведнъж някои от лицата в тази публика, виждаш, че те не са просто на някакъв си чалга концерт… – Да – повечето са на някакъв си чалга концерт, и просто не знаят къде са, и им е студено, и се чудят какво правят, и се чудят къде са, както в повечето случаи хората не знаят къде са, и не знаят защо са там където са. Та повечето хора изглеждат така. Обаче – тук-таме, се мяркат някои лица, с които в момента нещо се случва. Те влизат – в Гергана ли – даже не бих казал в Гергана – влизат точно в тая песен, влизат в тоя текст, влизат в тези елементарни акорди, защото обикновено в чалгата, акордите са много елементарни. Обаче – от друга страна, най-истинските неща са в елементарното. 

Най-готиния секс, е най-елементарният секс на проникване, когато просто между вас двамата нещо се случва, а не най-шантавата камасутра – поза, с най-шантавата мацка, по най-шантавия начин, на най-шантавото място – нали защото по тези подкастове и по всичките тези неща, се говори кое е най-необичайното място, на което сте правили секс. 

А най-готиният секс, не е на най-необичайното място, където сте правили секс, а той е много елементарен, и много прост. И за мене чалгата е много силна, точно защото е толкова елементарна, и би могла да се докосне по един…  – същност дали да не се докосне и по един много истински начин, защото в нашия театър сме много за автентичния изказ, за истинското, за вътрешния човек, за това да се докосваме до този, който е срещу нас. Но точно сещайки се – това лице на този концерт, в момента тази певица – в целия си латекс, в цялата си изкуственост, в цялата гадост – чалга, и всичко което се случва около този концерт, този човек в момента е отворен, с него нещо се случва, защото тази елементарна музика, и този много прост текст го е жегнало, и нещо вътре в него – някаква ситуация, нещо което му се е случило в момента – излиза през очите му. – И аз някакъв там претенциозен мухльо, който гледа този клип, се докосвам и съм с него.

Аз имам един много такъв – личен въпрос към теб.

Дай нещо, ама истински лично Анди – разбираш ли?

Да. Истински лично.

Конкретно лично – да се засрамя искам.

Хубаво, добре. Носят се слухове, че ти си принудил Николай Георгиев да стане директор на Театър-лаборатория Алма алтер.

Къде съм го бил принудил. – Значи – Господина – Николай Георгиев – мисля, че никога не съм го принуждавал за нищо, и мисля, че и той никога не ме е принуждавал за нищо. Макар че той е човек, който… – би трябвало много лесно… – Той пък има… – за него славата е, че много умее да те принуждава. Но сега ми стана много интересно как може Николай Георгиев, да бъде принуден. Според мен – само с измама. Можеш само да го… – по някакъв начин – изкушиш, съблазниш, – и по такъв начин да го принудиш да направи нещо. Но ако директно му кажеш нещо да направи, той няма да го направи само защото си му го казал. И с това ми е много симпатичен, защото и аз съм такъв.

Да. Но ти си бил доста директен, в нещата които си правил, за да дойде в университетския театър. Носят се легенди… 

Не. Аз защото обичам да слушам легенди, които ако не са за мене, то поне съм свързан по някакъв начин за тях. Но искам да ти кажа, че за Алма алтер – всичко, което се е случило от една година назад, всичко е някаква легенда и фейкнюс – смисъл – всичко се преувеличава, за да украсява, за да стане интересно, някой път несъзнателно. Просто тук в Алма Алтер така се случват нещата, че те не могат да седят на едно и също място. А пък в миналото нещата, имат навика да седят на едно и също място. И понеже в Алма алтер няма как това нещо да се случва, за това всички неща в миналото започват да увяхват, да разцъфтяват, да се трансформират, и те винаги не са такива, каквито са. Така че винаги каквото и да си слушал за Алма алтер, може да си единствено сигурен, че не е станало така.

Аз много имам какво да разкажа за Георгиев – как съм го принудил. Живеейки в една мансарда, на покрива, по една много скърцаща стълба, натоварен – така – с мисия – от стотици млади хора, които искат да намерят своя начин на изразяване в Софийския университет, и да намерят смисъл в това, че ще си загубят 4 – 5 години на това абсурдно място, решавам да отида и да го принудя отново той да стане директор на университетския театър, тъй като това е единствения човек, който може да изведе – поведе, и трансформира стотици млади души…

Нататък, напред, или където и да е това място – някъде, където идваш ти след много години. Така че аз се изкачвам по тази стълба, взимайки един… – имахме известно време в театъра – сега май не – но известно време в театъра винаги имаше някакви много едри момчета, които винаги много полезни бяха в театъра – никога не са били много велики актьори, но винаги вършеха много добра работа. – Та взел съм един от тези момчета с мене, защото очаквам, че той ще ми окаже съпротива. Изкачвам се по стълбата. Отначало искам да съм тих. Тя обаче – много се разкърцва, защото това е от тези стари кооперации на… – там в центъра на София – по Раковска – да кажем – Раковска звучи добре. Не съм сигурен, че беше на Раковска, но предвид това, което е Раковска и това, което е Раковски, звучи много добре тази къща да е била точно на Раковски, а по всяка вероятност тя и наистина е била на Раковска или Раковски. И изкачвам се по стълбата, стълбата обаче започва да скърца и аз вече решавам, че няма да се крия, няма да го изненадвам, а ще си вървя и дори ще скърцам, ще тропам, и ще заглушавам с тропане скърцането на тъпата стълба. Отивам. Влизам вътре. Понечвам да почукам, обаче – решавам, че това, за което ще правя не изисква почукване по вратата. Някак си това е много жалко да тръгнеш – и елементарно – и клиширано, когато влизаш в някаква къща да чукаш на вратата или пък не дай Боже – на звънеца да звъниш. Така че отварям рязко вратата, съжалявам, че не съм се сетил да я изритам с ритник, но може би пък така ще стане твърде калбойски и пак твърде клиширано. Така че доволно влизам, заедно с тоя едър човек зад мене и просто заставам пред Георгиев – той е седнал на една маса иии… – сега – щях да кажа, че пуши цигара, ама той не пуши – и примерно нещо яде. И по някакъв начин го хващам в някакъв интимен момент, защото яденето е интимна ситуация. Да не го хващам – сега – съвсем в тоалетната, защото ще стане съвсем нереалистично. Но нека да го кажем, че яде… яде той супа – въпреки всичко чул – недочул – не разбрал така или иначе какво се случва в ситуацията и по някакъв начин даже усещам, че леко лъжицата прескача и леко се окапва, което става още по-интимно, нали окапания човек е вече във все по-интимна ситуация, при което аз само заставам и така в стила на най-добрите ми хард-представления – като това е игра на Убийства – или – или-или – тези дето ги цитираш – където  – така – побърквам хора, актьори, пространство – и казвам с най-сериозния си тон да тръгне след нас. При което изключително му харесва ситуацията, в която го поставям,  но разбира се – не става. Аз му казвам – ако не тръгне веднага след нас, че ние ще го принудим. Той каза нещо от сорта на – да видим как ще го направите. След което, аз казвам на момчето зад мене, което е – така – момче-вратле – като от едно представление, което впоследствие ще играя – вдъхновено може би точно от тази ситуация. Той застава отзад, хваща го за ръцете – така че и го натиска – така че той да не може да стане, да не може да си обърше супата, с която е окапан. След което аз вземам един памук, напоен с хлороформ – мисля че се казва това нещо – намерил съм, купил съм – това не е интересно за ситуацията как – долепям го до устата му, така че той да се замая. След което се оказва, че има още едно момче, което чака на стълбите – всъщност са две едри момчетата, които го понасят – единия за кратката, другия за главата, и го изнасяме с краката напред – от тази изключително романтична мансарда. Изключително сложно е пренасянето, защото това е една – не само скърцаща, но и много увита дървена стълба – както и да е. Изнасяме го. Тук слава Богу няма камера, не се снима, защото изнасянето не е точно така, както си го представям и е доста… калпаво, защото е много трудно да го смъкнем по стълбата в тоя вид. Както и да е – смъкваме го. След което го понасяме по Раковска с краката напред. Аз отпред, онези двамата с Георгиев – краката напред – правим едно шествие по Раковска, завиваме някъде около невски – мисля че се пада – към Софийския университет, и го вкарваме парадно през парадния вход, за който сме излъгали портиера, че ректора е наредил специално да се отвори парадния вход, защото очаквам много важна среща. Те тогава портиерите бяха много симпатични хора, и леко наивни – в Софийския – предполагам че сега са много обучени и са от някаква охранителна фирма. Тогава бяха истински добри хора с душа. Отвориха ми парадния вход, и го вкарахме в аулата на Софийския университет, с краката, упоен с хлороформ. И сложихме го на един стол. Точно в тоя момент Хлороформа – Хлорофрома – Хлорофила – каквото и да е там – започва да отпада като въздействие, и Николай георгиев най-сетне се освества – пред стоте души – те са там само по души – чисто голи – всъщност съблечени. Обаче толкова задушевни, че всъщност голотата изчезва – половите органи – секса, за който си говорихме – нищо такова не съществува. И едни голи души застават пред Николай Георгиев – Тоя момент нещо в него трепва, той решава да стане отново директор на университетския театър, за да може да се стигне до твоето приемане, и от там нататък това студио в което сме ние, и твоята изключително успешна кариера, в която слагаш Слави Трифонов в джоба си.

Това е толкова истинско, че чак ми се иска да ти повярвам.

Така и така никой… Това с вярата в момента… всъщност никой не вярва на нищо, защото живеем в такъв свят, в който всичко се счупи. Така че няма нужда да ми вярваш, няма нужда да искаш да ми вярваш, или някой на някого да вярва. Важното е нещата да са истински и да се случват, и така бавно да се докоснем до това, което е в онази песен, която изпях.

Едно интервю на Андриян Асенов

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.