Любовта се надява, че тялото, което е разпалило пламъка на страстта, може да го угаси. В действителност, колкото повече обладаваме, толкова повече душата се разпалва от дива страст. 

Из “За природата на нещата”, Лукреций

Тялото като изповедник на желанията и тяхната унищожителна сила във взаимоотношенията с другия. Другият, като безмълвен свидетел, който трудно остава безучастен, духът е предаден от плътта. Тялото възтържествува, опиянява се и налага победоносния копнеж. 

Спектакълът “Искам” на Стефания Георгиева е белязан от социалната изолация. Танцьорите й са принудени да обърнат гръб на света извън тях и да изследват човешките отношения в тяхната дълбочина, зависимостта от другите и невъзможността да живеем без тях. Тялото се мултиплицира, затъва в андрогенната си природа и се самоизяжда. Реалност или мираж са тези приближавания, докосвания, тези недоизказани диалози? Случили ли са се в действителност или са само спомен от пространства и времена, прекарани в “не-самота”?

Динамиката на сценичното случване се оттегля от сюжета и деградира във фрагменти. Срещите между тялото с другите тела са мигове, които бързо изчезват и остават в миналото. Публиката изследва това минало посредством трансформациите в хореографската линия, която наслагва различни цветове и нюанси, но винаги се връща към отчуждението. Тялото се ужасява от самотата, но дори в мига на споделянето, не може да се откъсне от нея. Взаимност се появява единствено у наблюдаващите – зрителят и онези танцьори, които за момент са обърнали гръб на желанията си и сами се превръщат в свидетели на спектакъла и в декор, и пространство на случването. Декор няма, импресиите на Аза се отричат от него. 

Музиката на Йоханнес Шроп чете мисли, публиката ги дочува и ги разпознава като свои. Телата на сцената са ги изговаряли някога, а сега само си ги спомнят. Звуковата картина се превръща в затвор от несподелени желания: “вярвам”, “подкрепа”, “без лъжи”, “задушава”, “защитава”, “извращават”. Музиката е съзнанието, а то се разпада, в него няма диалог, срещите и докосванията са илюзии на плътта. 

Драматургията е изцяло подчинена на хореографията и на изследователския процес. Стилът на Стефания Георгиева доминира над танцьорите, но в хореографиите се усеща авторски елемент, затова и спектакълът е на “АТОМ” театър: на Калина Георгиева, Дорина Пунчева, Пепи Колева, Елеонора Митева, Цветан Апостолов, Милен Петров и Димитър Горанов. Танцьорите пулсират зад драматургията и разказват собствените си “приказки за размисъл”, вдъхновени от едноименната книга на Хорхе Букай. Заглавието на спектакъла центрира основната тема, която изплува като проблематична по време на лабораторната работа, а именно това “Искам”, което на английски звучи още по-точно, поради невъзможността да се избегне личното местоимение “Аз”. “I want” или “Аз искам” е първопричината за невъзможността да се споделим, да се срещнем с другия и да се разкрием пред него, дори когато външният свят ни освободи от множеството си дистракции и останем в тишината на интимното рандеву. Крясъкът на Аза, неспокоен и неудовлетворен: “Искам”, “Аз искам!” е бягство и от мета срещата със самия себе си.  Спектакълът отзвучава като едно фатално перпетуум мобиле на тялото, което продължава да извършва хаотичното си движение, в коварството на покоя. 

Валерия Димитрова 

Блогът “Без маски” се финансира от Национален Фонд Култура.