Събирам пера с които  да напиша автобиографията си имам едно –  от щъркела, който ме е донесъл друго – от ангела, който ме е целунал, трето –  от лястовицата, с която така и не свих гнездо, но още го няма най-важното –  от гарвана, който ще ми проговори, това са само част от мислите на поета, който пише малко, но казва много. Това е Петър Чухов! Един разговор за едноименния подкаст канал “Очи в очи с Андриян Асенов” 

Кой е Чешо Пухов и кой е Петър Чухов?

Зависи кого питаш. Ако питаш Петър Чухов, би ти отговорил едно нещо, ако питаш Чешо Пухов, би ти отговорил  абсолютно различно нещо. Но ако вземем една по-отстранена позиция, може да кажем, че това са две от многото лица, които всеки от нас съдържа в себе си – едното е, да го наречем по-официално, по-сериозно – доколкото аз бих могъл да имам официално и сериозно лице, а другото – наречено от самия мен – Чешо Пухов, моето Алтер-его е по-иронично, по-скептично, но и по-откровено, директно, по-самовлюбено. Тоест, чрез Чешо Пухов аз давам възможност да съм неприличен до голяма степен.

 Случвало ли ти се е понякога Петър Чухов да играе ролята на Чешо Пухов, или обратното?

 Да,в много случаи. Всъщност не е много ясна тази граница, тъй като и Петър Чухов, и Чешо Пухов имат профили във фейсбук. От време на време се случва някое мое стихотворение да прескача от единия профил в другия, примерно едната година да съм го пуснал като Петър Чухов и на следващата виждам, че на тази дата съм го пускал и като Чешо Пухов, защото ми се струва подходящо, за неговото амплоа.

 Ти си поет и пишеш поезия, проза, и хайку. Как се роди любовта ти към поезията, и кое е това нещо, което те е вдъхновило да започнеш да пишеш?

Много ми харесва, че ти разграничи тези неща, тоест – поезия, проза, и хайку. Има доста интересна дискусия върху това – хайку поезия ли е или не. Всъщност – води се за най-краткия поетически жанр, но до голяма степен, ако е поезия, то е доста различна поезия от така наречената мейнстрийм поезия. Наистина хайку може да се обособи като съвсем отделна сфера на писане. А всъщност интереса ми към писането и особено на поезия дойде от баща ми, лека му пръст, който като бях още съвсем малък, ми измисляше различни, интересни стихотворения върху комикси. Да речем, имаше на времето един комикс – Пиф, който беше на френски, в България се продаваше само на френски. И нито баща ми знаеше френски, нито аз, но той ми измисляше по картинките стихове, които ми бяха занимателни и аз започнах да ги копирам. Но всъщност първото стихотворение, с което станах популярен в трети клас, беше доста цинично и то ме издигна в очите на по-големите хлапаци в махалата, и тогава реших, че ще стана поет, защото видях, че от поезията, особено циничната, има полза така де, обществено признание.

Ти събираш пера, за да напише своята автобиография. Имаш едно перо от щъркела, който те е донесъл. Имаш друго от лястовицата, с която така и не си свил гнездо. Имаш трето от ангела, който те е целунал, но нямаш… Нямаш го това перо от гарвана, който да ти проговори. Кое е това перо за теб?

 По принцип аз не обичам да тълкувам стихотворенията си, дори да давам някакви насоки – не ми се ще, защото смятам че богатството на всеки вид творчество е във ветрилото от интерпретации. Едно произведение е само повод за създаване на различни произведения, защото аз винаги смятам читателя, в случая на литературата за съавтор, но разбира се, ще кажа че тук отпратката е към гарвана на Едгар  По, с неговата повтаряща се натраплива фраза – невър мор – никога повече, или нивга веч, в различните преводи е различно на български. Това е заключителното действие в автобиографията, а перото от гарвана, би трябвало да даде ход на това действие. Слава Богу! – Засега… човек не знае кога ще се случи това разбира се, но докато не усети перото от гарвана в ръцете си, той все още не е влязъл в това последно действие от своята автобиография.

 Имаш много написани книги и по тях са изиграни няколко спектакъла от Театър-лаборатория Алма Алтер. Кой от тези спектакли те грабна най-много, и какво изпита когато го видя на сцената?

 Благодарен съм на Николай Георгиев, режисьорът на Театър-Лаборатория Алма Алтер, на Петя Йосифова, на всички, които участват в представлението по книгата ми ”Достатъчно дълго”. Всъщност когато се създаде първият спектакъл  по книгата ми ”По-скоро Никога” през 2004 г., идеята ми беше да стане пърформанс по повод премиерата на книгата. Но така се случи, че представлението продължи да се играе и след тази премиера, и се игра мисля – до 2010 г., което си е наистина страхотно постижение. Това са 6 години, аз съм го гледал няколко пъти и всеки път то е различно, начина по който е създадено дава възможност едни текстове от книгата да излязат веднъж, друг път други текстове в различен ред да се появяват, различни да са връзките между тези текстове, между актьорите, които ги произнасят. И всеки път за мен това беше абсолютно различно представление. Така че, усещането ми беше страхотно. Аз даже си спомням генералната репетиция – беше в тоалетните на едно от крилата на Софийския университет, където също се играеха спектакли – разбира се тоалетните бяха прекрасно изчистени. И аз с двама-трима приятели отидохме да гледаме тази репетиция, и наистина усещането беше страхотно. Така че, освен изненада и възторг, усещането ми от този първи спектакъл, беше за една дълбочина, в най-различни посоки. Всеки път когато гледам представление, аз виждах как тези текстове всъщност са повод, защото спектакълът е много повече от текста, повод за тръгване в някаква посока, в някаква дълбочина. Това е най-хубавото, всъщност аз понеже обичам колективния – да не се бърка с колективизма от времето на  социализма, но аз наистина обичам колективния труд, да го наречем труд, защото напоследък е модерно да се пише – изкуството е работа – нали – така че, наистина това е прекрасно, когато виждам как се случва нещо от моите текстове, заедно с други хора. За това обичам да свиря повече, отколкото да пиша, защото там човек обикновено работи с други хора, излъчва се една обща енергия. Така че, аз съм много благодарен, че покрай тези спектакли, писането, което по принцип е прието да се смята за самотно занимание, за мен се превърна в нещо като един общ купон – да го наречем по този начин.

  Понеже говорим за поезия, за писатели, за произведения, за творчество – ти си член на журито на конкурса „Словото като спасение“ организиран Алма Алтер, 4хС и национално читалище на слепите Луи Брайл , какво би посъветвал тези които ще участват в конкурса?

 Разбира се, когато човек не е писал и още повече, когато е чел малко, има опасност той да открие от топлата вода, т.е. да си мисли, че някои неща са негова идея, а всъщност те отдавна да са познати на хората. Но аз мисля, че важното е, особено в началото, когато човек започва да пише, да бъде освободен да изразява себе си т.е. той да свикне да бъде автентичен – всичко друго ще дойде по-късно. За поезията е ясно, че се сравнява с любовта, но според мен всяко писане и всяко творчество до голяма степен прилича на любовта. Човек се забравя когато е в този модус на писане или на обичане, тогава той има чувството наистина, че това се случва с него за първи път, че се случва само с него, забравя, че това се е случвало много пъти и на други хора. В този смисъл аз бих препоръчал всеки да се отдаде на това уникално състояние при писането, не да се опитва да пише претенциозно, да копира, да се гледа отстрани, докато пише. Няма да пропусна и тук да кажа, че ходя вече от 12 години на психотерапия, и ми се е случвало да казвам как по време на секс съм се наблюдавал отстрани едва ли не, което е ужасяващо, ти да не си включен точно в такъв момент, когато ти трябва да забравиш за своето индивидуално съществуване. Така че, за да не се превръща пишещият като един правещ секс човек, който се наблюдава отстрани, той трябва наистина да се разтвори в ситуацията на писането, да забрави за себе си, да забрави как изглежда това, което той пише. И с Чешо Пухов имаме спор за едно  съвсем кратко стихче. Аз претендирам, че аз съм го измислил, той обаче си го качва в страницата във фейсбук, така че, може би в крайна сметка ще си остане негово, но той казва така:  „Пиши, когато си влюбен, редактирай, когато ти мине.” Това е за мен рецептата.  

Проектът се финансира с подкрепата на Национален Фонд Култура.