Днес е рожденият ми ден, годината е 1990, навечерието на премиерата на един от многото биографични спектакли (всъщност те всички са биографични) е белязана от смъртта на автора й. Рожденият ден и денят на смъртта влизат в една жестока и иронична захапка стиснала челюстите си между живота и изкуството. Авторът умира, творбата продължава да живее. След една от последните репетиции той намира отговор на един въпрос, който го е занимавал през цялото време в театъра: Как хората се вписват в тези две на пръв поглед отделни състояния на битието – животът и смъртта. Минава от другата страна на барикадата наречена Живот. Умира. Спектакълът обаче живее, Януари 1991 г. има своята премиера в Тулуза и Париж. Тук Кантор реабилитира на сцената спомените си за войната, детството, приятелството, семейството. 

Образът, толкова е важен образът, затова се намираме в ателието на художника, три огромни рамки от двете страни на сцената и една в средата, кохерентно движещи, оживяващи и замиращи образи, които се опитват да прескочат отвъд в едно друго измерение, за което имаме само усещания, интуиция, страхове и голяма доза изследователско любопитство  да отместваме границата на това друго измерение. Знам, че Кантор не обича тази дума “изследовател”, за него театърът не е изследване, а намиране. Прощавай творецо, но какво да направя като тази дума така ми пасва  и в текста, и в това, което ти правиш. Традиционната роля на автора, който прекрачва товрбата си и става част от нея, живее на границата между актьора и зрителя, твореца и сътворението, участника и съучастника, Кантор ще играе и тук. Ще прекрачва водораздела на сцената и там ще бъде онзи демиургичен органон, който държи конците на случващото се. Ще бъде собственикът на бедната стая на въображението, който празнува своя 75-ти рожден ден. Така и не го доживява, не биваше да се заиграваш цял живот с нея – смъртта, взе ти спектакъла, миг преди премиерата. След смъртта му тази роля се играе от празния стол на който е трябвало да седи. Какво повече, какво по-малко. Какво битие, трансцендентално или иманентно. Каква граница, какъв живот, каква смърт. 

И ако все пак, тя-смъртта има способността да живее, то тя го прави на пълни обороти в театъра на Кантор, живее в, през и чрез актьорите, сценографията, енергията, постановката, визията, текста. Това е една тумфална симфония на смъртта, която се е докоснала до всичко живо и е заживяла във всичко мъртво. Тук всичко е прашно, старо, износено, деградирало, избеляло, бедно, старо, без възраст, мъртво по рождение. Той, авторът им е отнел възможността за цвят, черно-бял е само той – авторът, светът е сив, неутрален, аемоционален, цвят на сенките. Театърът на Кантор е беден театър, но не беден по Гротовски, а беден по Кантор. Това е друг вид бедност – канторова бедност. Автономна и извечна. Неговата бедност пуска корен в материята, на Гротовски в идеята. 

Тази опустошена реалност от “най-нисък ранг” има потенциал да се превърне в свят, в произведение на изкуството. Първична материя, сравнима с изхвърлен обект в най-лошото си състояние е натоварена с драматическо значение и се добива смисълът на радикален медиатор на радикалната обективност.  

Хладно, студ, дискомфорт, драматическа алиенация на света и на героите от собствените им светове. Емоционалните им кардиограми са праволинейни, начупена линия идва във възприятието на зрителя. Вътрешният свят е опредметен, липсва му пулс. Вътрешният свят на актьорите е равноденствен на външния. Актьор носи стол, столът е продължение на ръката. Дифузията на живата и неживата материя създава усещането за един механичен автономен свят, без референти, който обаче е инспириран от исторически събития и биографията на автора. Кантор настоява: актьорът е обект, обектът е актьор. Обуславят се един от друг, доказват се един друг, осмислят се един друг. 

Театърът на Кантор е реалност без логика, разкрачена, хлъзгаща се, изливаща се от себе си, в която окото на зрителя е неспокойно. Театърът трябва да постави собствената, личната  история на критическо изпитание и да се стреми да разруши границата театър – живот. Вместо да бъде светилище, той трябва да се бори срещу свещената си същност, представяща нещо друго от живота. Театърът е място за разочарование и това разочарование идва от конфронтацията с реалността.  

“Необходимо е, учи ни Катор, да се възстанови първоначалният заряд на шока породен от ситуацията в която за първи път пред човек-зрител се изправя друг човек-актьор измамно подобен, но в същото време безкрайно чужд, стоящ отвъд непреодолима бариера.”

Днес не е рожденият ми ден, но така непреодолимо си мисля за смъртта на онзи, който цял живот я реабилитира на сцената, сцената, която цял живот за него е била живот, живот, който цял живот за него е бил смърт. 

Петя Йосифова-Хънкинс    –    Пет

Проектът “Бес маски” е част от едногодишната програма “4хС в дейсвтие”, която се финансира от Национален Фонд Култура.